M3 COLLEGE - Колеж за модерен PR - Запиши се!

M3 Communications Group, Inc.

A Hill+Knowlton Strategies Partner

Контакт:
mainoffice@m3bg.com
Кариери:
talents@m3bg.com
Запиши се в:
M3College

За нас

Блог

ЗВЕЗДИТЕ ИЗГРЯВАТ СЛЕД ПОЛУНОЩ

ЗВЕЗДИТЕ ИЗГРЯВАТ СЛЕД ПОЛУНОЩ

Вилнюс, 04февруари- Когато тръгвах за Вилнюс, всичко беше спокойно. Дори подозрително спокойно. Знаеше се вече, че има Комитет за национално спасение. Никой обаче не знаеше кой членува в него. И досега никой не знае. Само всички се досещат.

Над Варшава се беше разстлала характерната среднощна мъгла. Беше доста след полунощ на 13 януари и когато, вече в колата, посегнах към леденото копче на радиото, гръмна една страшно дълга и тъжна песен на ,,Пинк Флойд‘‘. Казваше се ,,Не гледай никога назад‘‘…

По странна аналогия през 10-те дни, които прекарах във Вилнюс, се случи точно това. Реших, че повече нищо не трябва да ме интересува.

Освен едно. Истината. Такава, каквато я видях по улиците на литовската столица, по коридорите на барикадирания парламент, в автобуса и тролейбуса, на спирката, в кръчмата, в общежитията на улица ,,Балтупе‘‘, където Гинтара и Раймондас ме бяха приютили…

Затова още отсега правя задължителната уговорка – това е истината, която видях. Субективна, но единствено възможна да видя през тези дни. Всъщност напълно логично: да не забравяме, че истината е винаги субективна. Затова и пиша тези редове от първо лице, единствено число.

Само минути след като провлаченият бас на ,,Пинк Флойд‘‘ изчезна, станцията на радио ,,Зет‘‘ внезапно млъкна. Някъде там, зад микрофона – в неговото студио на улица ,,Нови швят‘‘, се чуваше някаква суматоха и секунда по-късно с треперещ глас водещата се обади. ,,Току-що ни съобщиха от Вилнюс, че армията е завзела радио-телевизионния център в града. Има много убити. Никой не знае колко са. Комитетът за национално спасение съобщава, че поема властта…‘‘ После като малък абсурд към цялото това съобщение прозвуча такъв бесен рок, че почти спрях колата от изненада. Едва тогава разбрах защо беше цялото това объркване. Когато само преди няколко дни говорих с шефката на информационната служба на радио ,,Зет‘‘ Мариша Верниковска, тя ми каза, че през нощта в студиото остават само млади момичета, които сменят компактдисковете и ако искат, обявяват колко е часът. Те просто не са знаели какво трябва да направят в онази нощ, когато някой им се е обадил от Вилнюс.

За разлика от тях обаче аз знаех какво трябва да направя. Натиснах педала на газта. Въобще не знаех къде отивам, кого ще срещна, дали въобще ще оцелея. Знаех един телефон – 613-655 и едно-единствено име – Раса-Мария.

Името на Раса-Мария (много по-късно тя се оказа очарователна 20-годишна литовка, която дори и в тези военни времена караше момчетата от охраната на парламента да се обръщат след нея в бюфета) ми даде депутатът от литовския парламент Чеслав Окинчиц. Случайно беше във Варшава и за десетте секунди, които имаше, успя пътьом да ми каже името и телефона.

В онази нощ, докато слушах объркания глас на момичето от ефира, все пак не знаех най-малкото три твърде важни неща: само десет дни по-късно Комитетът за национално спасение на Литва се саморазпусна, след един ден Михаил Горбачов каза, че неговият ръководител трябва да бъде съден, а след една седмица известният депутат Конеер, ,,черният генерал‘‘ Виктор Алекснис щеше вече да бъде далеч по-уверен пред ,,Аргументи и факти‘‘: ,,Разговарях наскоро с другарите от Комитета за национално спасение на Литва. Те ми казаха: ,,Направихме всичко, което Москва искаше от нас. А пък тя обещаваше, че другата половина – въвеждане на президентското управление – вече ще уреди сама. Да, но Москва ни предаде. Предадоха ни президентът, Върховният съвет, правителството, Елцин…Всички. Затова сега предстои гражданска война.‘‘ Тези думи бяха казани три дни след като от съвсем друга позиция аз направих същите предвиждания в последната си кореспонденция за ,,Дума‘‘ от литовската столица. Сега вече фактът, че и Алекснис я предвижда, засилва убеждението ми – няма да се сбъдне.

Във Вилнюс пристигнах по времето, когато според Полското радио трябваше да има комендантски час и армията да стреля ,,на месо‘‘. По-късно всичко това се оказа твърде пресилено. Поради общата граница, общите проблеми и страха най-вече от неизвестността полските средства за информация драматизираха малко повече. Но пък никой не знаеше дали наистина всичко това няма да се превърне в драма без край. И още не знае.

В джоба си нямах повече от 30 рубли. Всички останали на границата ми бяха конфискувани. Не помогнаха молбите, документите, че съм ги купил легално. Бях шокиран не толкова от безпомощността и унижението, а по-скоро от начина, по който те ми бяха внушени. Всяка държава в Европа поставяше като условие да покажеш, че имаш с какво да живееш; в Съветския съюз беше точно обратното. Младият митничар ме успокои с думите: ,,Какво се притесняваш сега, имаш 10 долара, на черно във Вилнюс това са 300 рубли. Все ще се оправиш…‘‘

В онази вечер за мен Вилнюс беше мрачен, студен, снежен и непознат.

На първия паркинг звъня на Раса-Мария, студен глас ми отговаря, че я няма. ,,Не можете да дойдете сега при нас, парламентът е изцяло обграден, обадете се утре или може би вдругиден…‘‘

Настоявах, обещавах, молех – трябваше да предам първите си няколко реда в редакцията. Тогава металният глас отсреща ми отговори накратко: ,,Пишете номер, ще търсите Лайма‘‘ – и затвори. Лайма се оказа уморена и с подути от безсъние очи аспирантка в едно общежитие на улица ,,Гедимино‘‘, само на стотина метра от парламента. Точно поради тази близост трябваше да прескачам през вътрешния двор, да се катеря на висока ограда, да вляза през задния вход. Ако не бяха две случайни момчета на улицата, едва ли щях да извърша всичко това при страха от комендантския час и тоталната неизвестност къде отивам. В малката стаичка на общежитието момичетата – до едно били предишната нощ край телевизионната кула – се надпреварваха да ми разказват на не много по-добър от моя руски език как е станало всичко. Как те се събрали да отбраняват кулата, как били сигурни, че вече е 1991 година и няма човек на Земята, който да ,,пусне‘‘ танковете срещу студенти и ученици…как.

Балансът е известен – 14 души загинаха, повече от 300 бяха ранени. А снимката как зловещият танк минава през тялото на 15-годишната Лорета обиколи света чрез Си Ен Ен. Няколко дни по-късно генерал Юрий Науман, специален представител на Министерството на отбраната на СССР през тези дни в Литва, щеше да изкаже на пресконференция своя версия, която нямаше да повярвам, че е казана, ако лично не бях в залата на вилнювския Дом на офицера: ,,Имам сведения, че едно момиче е легнало под спрелия танк, снимали са го и след това от тази снимка се прави гнусна пропаганда. И още: ,,Никой от нашите войници не е стрелял, поради простата причина, че край кулата те нямаха оръжие.‘‘ За да допълни само десет минути по-късно: ,,Нашите момчета трябваше да се отбраняват от тълпата и затова използуваха оръжие…‘‘

Както и да е. През тези дни в Литва бъркотията беше тотална. Въпреки това от общежитието лесно се свързах с колегата си в Москва, оттам той вече предаде скромните тридесетина реда за София. Отдъхнах си и едва тогава разбрах – на 20 метра от ,,Гедимино‘‘ минаваха танкове и бронетранспортьори, момичетата бяха девет, а леглата в стаята – две, все още никой не знаеше има ли комендантски час или това е само слух. Беше малко преди полунощ, на небето нямаше нито една звезда. 

Нито една. Младото момче до мен ме попита нещо на литовски, отвърнах му с вдигане на рамене понеже видя голямата ми пътна чанта, вече на руски попита: ,,Ако нямаш къде да спиш, тръгвай с мен, мислех да звъня до радиото, за да си дам адреса, но сега вече няма смисъл…‘‘ Така се срещна правния отдел във Вилнюския градски съвет. ,,Страшно е тъмно‘‘, казах му. ,,О, виж какво, във Вилнюс звездите изгряват след полунощ. Снощи стреляха точно тогава – по светло. Аз бях там, трябваше всички да видим…‘‘